Кръвни връзки: Как средновековните кралски семейства успяват да оцелеят
„ В това кралство, както ни е известно, цар се става не по избор на хората, нито посредством избори, нито пък с война, а чисто и просто по кръв. “ Така написа Маргарет Йоркска, сестрата на Едуард IV и Ричард III, през 15 век. И е мъчно да се спори с нея.
Днес малко европейски страни имат крале или кралици, общо единствено седем. Но в дългия интервал на европейската история това е скорошно събитие. През 1900 година всяка европейска страна – без Франция и Швейцария – е била монархия. Що се отнася до средновековна Европа, тя, съвсем без изключение, се ръководи от кралски и императорски фамилии. Някои от тези династии са извънредно сполучливи в размножаването и продължаването на кръвта си. Хуго Капет, който става крал на франките през 987 година, е основоположник по директната мъжка линия на всеки френски крал до 1848 година Другите средновековни династии не могат да се конкурират чак с такова време, само че постоянно и те се задържат на троновете си в продължение на няколко века.
Една сполучлива династия би трябвало да направи три неща – да се отбрани против конкурентните династии, да си обезпечи биологичното оцеляване и да откри способи за надзор над конкуренцията вътре в династията. Ясно е, че може да има несъгласие сред последните две условия. Например, един цар може да се стреми да обезпечи продължение на рода си, като прави допустимо по-голям брой синове от разнообразни дами. Това е процедура, постоянно срещана измежду ирландските крале като един незабравим образец е Турла О’Конър, крал на Коннахт (1106–56), който има 22 сина от поне 6 партньорки. Това в действителност значи, че Коннахт, или най-малко елементи от него, остава под ръководството на фамилията (до интервала на Тюдорите). Но също по този начин значи, че същевременно има доста конкурентни линии за династията. Така кралете на Коннахт по-често са избивани от техни братя или братовчеди, в сравнение с от врагове (най-често, несъмнено, англичаните).
Не доста средновековни крале обаче имат 22 сина. Повечето от тях, изключително след ранното средновековие, одобряват концепцията за брак, както е дефинирана от църквата. Поради това изборът на младоженка за краля или за престолонаследника се трансформира в централен въпрос за фамилията – който постоянно включва договаряния за предстоящ брак сред бебета или даже, в редки случаи, действителното им оженване. Хенри (Хенри Младия крал), наследник на Хенри II Плантагенет, е оженен за Маргарет, щерка на френския крал, когато той е на 5, а тя е на 2 годинки. Този брак на „ дребни деца, които към момента плачат в люлката “ среща рецензия, само че и донася на Хенри II значимата територия на нормандския Вексин като зестра от булката.
Интересно е също и когато булката е от друго кралство. В този случай са заложени връзките сред династиите, а не страстите на обособените хора. И тези бракове често изискват булката, която минава от един културен свят в различен, може би да одобри друго име, с цел да се впише в новата среда. Една византийска дама, която отива на запад, с цел да се омъжи, е подложена на критика за това, че ястие с вилица (защото ръцете са ни дадени от Бог и затова са съвършени – по какъв начин по този начин ще ги заменя с вилица, е мисленето по това време). Германската аристократка Берта, която отива пък по противоположния метод – да се омъжи във византийското императорско семейство – би трябвало да смени името си на гръцкото Ирен. Но тя въпреки всичко е осмивана, че не носи грим.
Целта на всички тези безкрайни брачни договаряния, разбира се, е да се реализира главната династическа цел: раждането на дете, или по-точно в този извънредно традиционен свят, раждането на наследник. Плодовитостта на дамата не може да бъде известна авансово, само че все пак от време на време се вършат такива опити. Когато френски пратеници идват в Арагон през 1322 година, с цел да прегледат дъщерята на краля като евентуална младоженка за краля на Франция, те са инструктирани „ да видят нейните голи гърди “, защото това би разкрило способността й да има деца, „ което кралят доста желае “ (Тя явно се е провалила на този тест). Кралските дворове винаги са били захласнати от чакането на синове.
Смъртта на краля без да има наследник да го замести постоянно значи политическа рецесия. Друг случай, още веднъж в Арагон, през 1134 година демонстрира това ясно: През тази година Алфонсо I, който е цар на Арагон в продължение на 30 години, умира от раните си, получени в борба с испанските мюсюлмани, а единственият му непосредствен родственик от мъжки пол, брат му, е духовник. При тези условия Алфонсо взема необикновеното решение да завещае своето царство на кръстоносните ордени – тамплиерите, хоспиталиерите и Ордена на Гроба Господен. Ако волята на Алфонсо беше изпълнена, Арагон щеше да се трансформира в първата страна, ръководена от кръстоносни ордени. Местното благородството обаче не е квалифицирано това да се случи и подхваща изключителни стъпки, с цел да обезпечи оцеляването на локалната династия – братът на Алфонсо, монахът Рамиро, е изведен от манастира си, оженен за благородна френска дама и му е разрешено да се върне към монашеския си живот едвам откакто тя ражда дете, щерка на име Петронила. Дори тези, които считат, че сходни производства са просто неверни, схващат желанието на арагонците да продължат „ кралското семе “.
Алфонсо I
Петронила има щастието обаче да няма по-малки братя – те също съставляват опасност за фамилното единение, от време на време отказвайки да признаят привилегирования статут на най-големия. В някои династични системи кръвта им е почетена посредством делене на царството при гибелта на остарелия крал. Гигантското франкско кралство постоянно е разделяно сред братя или братовчеди през ранното средновековие, макар че такива разделения стават редки след 1000 година сл. н. е.
Някои от най-успешните династии намират способи да задоволят претенциите на по-малките братя и в същото време да усвоят силата им – както прави Свети Луи IX (Франция). Тримата му братя му служат добре, съпровождат го по време на кръстоносен поход, в който единия от тях умира, а другия служи за пленник като поръчителство за откупа за царя, когато той е хванат.
И тримата братя са снабдени с огромни земи във Франция – което оказва помощ да се изясни тяхната преданост. Но този способ крие и лични рискове. Тези апанажи (големи територии за по-малки братя), може да излязат трайно отвън контрола на краля. Бургундските владения, които съвсем се трансформират в настрана кралство, са точно такъв случай.
***
В средновековна Европа има и други политически системи. Исландия и Венеция, да вземем за пример – две места, значително полярно разнообразни – са републики. Свещената Римска империя, включваща Германия и Северна Италия, постоянно е била електорална на доктрина и електорална в реалност от 1254 до 1438 година, след което Хабсбургите откриват монопол върху императорската купа.
Но точно династичните политики остават най-дълбоката диря на континента ни – белег, който може да се види и до през днешния ден.
